Най-неудачните процесори в историята на компютрите – втора част

Нека разгледаме още няколко процесора, на които пазарът реагира зле и от тази гледна точка не може да се каже, че тези чипове са удачни.

Едва ли за някого е тайна, че второто поколение процесори Intel Core i бе изключително добро. Припоят под капачката, даващ възможност за овърклок до 4,5+ GHz, поддръжката на AVX процесорните инструкции, което много помага при задачите с много изчисления – всичко това ги прави много добри и редица потребители ги използват и днес. Още повече, че старшите решения от тази серия работят с GTX 1060 и дори GTX 1070.

Но най-старшият процесор от тази серия – i7-2700K, предизвика учудване на пазара. Той се различава от изключително популярния i7-2600K само със 100 MHz по-висока тактова честота, но разликата в цената е няколко десетки долара. Кристалите на тези процесори са съвсем идентични, позволяват овърклок, при който те достигнат едни и същи честоти. Ето защо, продажбите на i7-2700K нищожни. Но Intel разбра грешката си и започвайки от третото поколение процесори, във всяка нова серия (Core i3, i5 и i7) вече има само един процесор с отключен множител и възможност за овърклок.

За да догони AMD, която първа предложи на пазара първите двуядрени процесори Athlon 64 X2, компанията Intel избърза да постави два Pentium 4 кристала на една подложка и да нарече новия чип „двуядрен процесор“. Естествено, възникнаха много проблеми. Първо, Pentium 4 и така са си горещи процесори, а два техни кристала на едно и също място започнаха да разсейват 130 W топлина. Второ, софтуерът от това време не умее да работи с две ядра и натоварва само едното. А като се има предвид, че Intel намали честотата на процесора, за да не се нагрява твърде много, стана така, че старшите обикновени Pentium 4 се оказаха по-бързи. Трето, заради тези процесори се налага закупуването на нова дънна платка поради високите изисквания към VRM (захранването на процесора). И още, в началото тези дъна поддържаха само DDR2 оперативна памет, която за времето си бе нова, скъпа и често пъти по-бавна от DDR.

Резултатът бе напълно предсказуем. Като се има предвид, че Athlon 64 X2 няма подобни недостатъци, процесорът се продаваше в много по-големи количества, въпреки по-високата цена. В крайна сметка пазарът отхвърли „двуядрените“ Pentium D.

Към края на 2013 година става ясно, че архитектурата Vishera на AMD е отживяла времето си. Но както знаем, процесорите Ryzen излязоха през 2017 година и през това време компанията трябва по някакъв начин да продава своите десктоп чипове. Намерен е своеобразен изход от тази ситуация. По метода на грубата сила е създаден FX-9590 – първият десктоп процесор, който директно може да работи с честота 5 GHz. Защо груба сила? Защото AMD банално повиши напрежението на процесора, за да може чипът да работи при честота 5 GHz. Използва се и подбор на най-подходящите кристали, но основно, високата честота се достига чрез повишаване на напрежението с около 0,1 V в сравнение с обикновените FX-8320 и 8350.

Само че това решение доведе до TDP от цели 220 W – невиждано число дори и сред високопроизводителните решения, където максимумът е около 150 W. Като се има предвид, че архитектурата Vishera допуска температура от само 75 градуса (100 градуса при Intel), за охлаждането на това чудо се налага използването на много голям охладител или на водно охлаждане. Освен това, далеч не всяка дънна платка има захранващи вериги, способни да осигурят над 200 W. AMD даже представя списък със съвместимите платки, в който има само 8 модела.

Най-лошото е, че оригиналната честота на процесора е на ниво 4,7 GHz, а 5,0 GHz са си Turbo Boost. Тестовете показаха, че дори и при отлично охлаждане, процесорът не може дълго време да работи стабилно с тази честота. Дори и с използването на още по-високо захранване, процесорът влиза в тротлинг и реалната тактова честота е 4,8-4,9 GHz.

Като се има предвид, че моделът i7-4770K струва само $10 повече, но има 2,5 пъти по-нисък топлинен коефициент, и работи с всяка дънна платка с LGA1150 сокет, продажбите на FX-9590 са изключително ниски. Пазарът отхвърли и този процесор, което бе последният пирон в ковчега на Vishera.

По време на войната и надпреварата между AMD и Intel, мнозина забравиха производителя на x86 процесори VIA. За разлика от AMD и Intel, VIA не произвежда топ-решения и се съсредоточва върху евтините процесори за нископроизводителния сегмент на пазара.

Това дава ефект. През 2008 година, когато излиза първото поколение процесори Nano, се оказва – изненада – те са по-добри както от Athlon 64 2000+, така и от първото поколение Atom. Това не е за учудване, понеже по това време AMD предлага слабите си решения, които са орязани версии на мощните процесори. А въпросният Athlon по нищо не се различава от другите, освен с намалената си до 1 GHz честота – само по този начин може да се впише в TDP до 10 W. А Atom от това време по възможностите си е близо до Pentium 4 и не предлага много. Да не забравяме, че VIA разработва своите процесори от нулата, и те са специално проектирани за работа при ниски температури и са предназначени за ниския ценови сегмент.

Какъв тогава е проблемът? VIA изостава с проектирането и технологиите. През 2012 година, когато излиза последното поколение Nano – вече двуядрено, се оказва, че конкурентите не са си губили времето. Intel вече предлага 4-поточни 1,8 GHz Atom процесори с интегрирано графично ядро, поддържащи DirectX 10 и възможност за възпроизвеждане на 1080р видео. AMD от своя страна предлага процесорите E (E-350), които позволяват играенето и на съвременните за това време игри при ниски настройки на графиката. И всичко това, при TDP на тези процесори под 20 W. Какво предлага VIA? Две ядра с тактова честота 1,2 GHz, като в този случай дори и Atom е по-бърз. Графиката Chrome9 HD е вече стара – поддържа едва DirectX 9 и HD видео. Но най-лошото е цената, която е по-висока от тази на Atom и е малко по-ниска от AMD E-350, но той е значително по-мощен.

VIA има всички шансове да заеме нископроизводителния сегмент и сега щеше да има таблети с WIndows и Nano, а не с Atom. Но компанията губи шансовете си и почти се изгубва от процесорния пазар. Почти, защото неотдавна съвместно с китайските власти представи процесорите KX-6000, произвеждани чрез 16 нанометров технологичен процес. Новите чипове имат до 8 ядра и работят с честоти до 3 GHz. Според компанията, тези чипове могат да конкурират Core i5 от 6-то поколение (i5-6400). Какво ще се получи ще разберем след година, когато тези интересни процесори трябва да излязат на пазара.

В първата част стана дума за ранните Pentium 4 с неудачния сокет 423, който по-късно бе заменен с 478. Тук ситуацията е сходна и потребителите останаха излъгани.

През 1993 година Intel представя процесорите Pentium – суперскаларна архитектура (възможност за изпълняването на 2 команди за един такт), 64-битова шина на данни, подобрен копроцесор, предсказване на преходите. Всичко това привлича потребителите и продажбите на тези чипове са големи. Никой не се учудва, че са необходими нови дънни платки със Socket 4. Само че – изненада, само след половин година Intel представя по-бързия Pentium с тактова честота 75 MHz, за който трябват дъна със Socket 5. А след година излиза и 100 MHz Pentium, тоест с 50% по-бърз. Разбира се сокетите 4 и 5 са несъвместими, и всички, закупили първия Pentium, остават излъгани, понеже за да направят ъпгрейд, трябва да сменят и дънната платка.

В края на 90-те години Intel разбира, че не може да успява само с топ-процесори. Персоналните компютри стават все по-популярни и редица потребители харесват компютрите с мощност, достатъчна за офис пакетите и вградените в ОС Windows игри. За да удовлетвори това търсене, Intel през 1998 година предлага първите процесори Celeron с честота 266 и 300 MHz, които нямат L2 кеш.

За офиса това е достатъчно, но при тестовете става ясно, че без L2 кеша те са по-слаби и от Pentium MMX, които се продават от вече една година. Това е и причината медиите да им измислят прякори – Slugeron (от sluggish – муден), Celery и дори Deceleron.

От друга страна, това е истинска находка за овърклокърите. Именно L2 кешът пречи за по-сериозния овърклок на Pentium II (по това време те трябва да се ускоряват едновременно). Celeron без L2 лесно се ускорява до 400-450 MHz и в игрите, където L2 не е особено нужен, тези евтини чипове достигат нивото на Pentium при съществено по-ниска цена. Но тогава малко хора се занимават с овърклок и новите чипове не получават доверието на потребителите.

Intel решава този проблем, като след година представя новото поколение Celeron, които имат L2 кеш, но двойно по-малко от Pentium. По този начин фамилията Celeron става популярна в продължение на дълги години.

Това е всичко за процесорите, които не се харесаха на потребителите и производителите, и пазарът ги изхвърли като неособено удачни.