Технологиите, както почти всичко останало в този свят може да се използват както за добро, така и за зло. Няма спор, че технологиите и научните открития като цяло са подобрили качеството на човешкия живот. Като цяло здравето на хората и достъпът до образование са се подобрили с течение на времето, но от време на време правим ужасни грешки.
Има множество технологични иновации, които по своята същност са смъртоносни. Например, оръжията отнемат безброй човешки животи и макар това да е абсолютно трагично, не е изненадващо. Те правят точно това, за което са създадени. Но има и иновации, които водят до по-коварни смъртни случаи.Понякога се натъкваме на нова информация, която не разбираме напълно. В ентусиазма си се вкопчваме в нея, развълнувани от новите възможности и отваряме вратата към заплаха, за която дори не подозираме. Когато това се случи, можем неволно да причиним безброй смъртни случаи и неизмерими страдания, преди дори да осъзнаем, че сме поели по грешен път. Днес технологиите напредват по-бързо от всякога, което може да означава, че вероятността за изненади е по-висока от всякога. Тези изненадващо смъртоносни вещества от миналото ни служат като предупреждение да вървим по-внимателно, докато се придвижваме към бъдещето.
Радият
Някои елементи излъчват радиация почти от самото начало на времето, но човечеството не беше наясно за това до сравнително неотдавна. През 1896 година Анри Бекерел изследвал рентгеновите лъчи, когато случайно открил, че урановите соли излъчват невидима радиация. Тази работа вдъхновила Мария Кюри да проучи явлението, което в крайна сметка доведе до откриването на радия. Това в крайна сметка донесе Нобелова награда на Мария и Пиер Кюри, която те споделиха с Бекерел.
За съжаление, по онова време хората не са осъзнавали, че радиацията е опасна и впоследствие радият е бил използван във всевъзможни промишлени процеси. Според Станфорд този енергиен материал имал освежаващо и тонизиращо действие и затова се използвал за всичко – от спа процедури до продукти за консумация като радиоактивна вода и шоколад. Не всичко обаче било лошо, тъй като това довело и до използването на радиацията в медицинското лечение на рака, което продължава и до днес.
Едно от най-популярните приложения на радия е в луминесцентните бои. Когато се комбинира с цинков сулфид, боята свети, което я прави идеална за четене на циферблата на часовника в тъмното.
Азбестът
Азбестът е естествено срещащ се минерален материал, който се е добивал за промишлени цели поради своята здравина и термоустойчивост. Агенцията за опазване на околната среда на САЩ отбелязва, че по време на пика на използването му азбестът е бил включван в строителни материали, включително покривни керемиди, подови плочки и изолационни материали. Термоустойчивостта му го е правела подходящ и за приложения като автомобилни спирачки, уплътнения, тъкани, обшивки за тръби и други.
В резултат на това в продължение на десетилетия е било вероятно човек да влезе в контакт с азбест почти навсякъде. От 70-те години насам компаниите започнаха да намаляват или преустановяват употребата на азбест, след като бяха осъзнати опасенията относно риска за общественото здраве. Въпреки че в някои продукти вече не се използва азбест, материалът все още присъства в някои строителни или автомобилни материали и може да се намира във вашата среда, ако притежавате продукти, произведени преди 70-те години.
излагането на азбест може да доведе до белодробни заболявания, включително рак и азбестоза – прогресиращо хронично заболяване на белите дробове. Отрицателното въздействие върху белите дробове прави едно конкретно приложение на азбеста по-ужасяващо от всички останали. През 50-те години на миналия век в цигарите „Кент“ е използван кроцидолит (вид азбест) като материал за филтъра. Тестове потвърдиха, че влакна се отделят и се съдържат в дима на всяка цигара. Тези влакна се вдишват директно, което излага пушачите на значителен риск. Към 2018 година се оценява, че азбестът е причината за 255 000 смъртни случая годишно.
Оловото
Още от времето на римляните оловото се е използвало за всичко – от съдове до бои и добавки към горивата. Въпреки, че не се препоръчва да се яде, оловото има сладък вкус – това е допринесло и за популярността му в производството на вино. Това е и причината едно поколение деца да дъвче парченца боя като следобедна закуска: от 450 рецепти, открити в римската готварска книга на Апиций, 1/5 от тях включват използването на олово за подобряване на вкуса.
Широкото разпространение на оловото е било последвано от безброй призиви за действие през историята. Витрувий е отбелязал отрицателните ефекти от излагането на олово още през 14 г. пр.н.е., а Бенджамин Франклин е отбелязал същото векове по-късно. Въпреки опасенията на видни умове през историята, човечеството е продължило с пълна сила производството и употребата на олово.
Ситуацията достига своя връх в началото на 20-и век, когато General Motors започна да добавя тетраетилово олово към бензина с цел повишаване на мощността. Това постига целта си, но също така изложило света на смъртоносни нива на олово. В резултат на това само в Съединените щати до 5000 души годишно са умирали през следващите шест десетилетия. В крайна сметка хората се осъзнали и оловото било премахнато от горивата и други сфери на живота. Въпреки това наследството от оловното отравяне продължава да съществува. Според Световната здравна организация близо един милион души все още умират от оловно отравяне всяка година.
Живакът
Живакът е единственият елементарен метал, който е в течно състояние при стайна температура. Поради тази причина днес той е най-известен като течността в ръчните термометри. Благодарение на ниската си точка на топене, той е подходящ за измерване на температури в диапазона на човешкото тяло, но дори и тези термометри вече не са толкова популярни. Много съвременни термометри използват други течности или цифрови сензори.
Дълго преди изобретяването на термометрите живакът е имал и други приложения. Той често се е използвал като съставка на червен пигмент, наречен цинабар и според списание „Смитсониън“ вероятно е бил причина за отравяния още преди 5000 години. Възможно е дори да е бил умишлено консумиран като халюциноген, но това остава непотвърдено. Ефектите от отравянето с живак включват тремор, проблеми с говора и халюцинации.
Химическите пестициди
Човечеството има дълга и сложна история с химическите пестициди. Може би най-известният от тях е ДДТ – химикал, който се използваше широко в средата на 20-ти век. Обществената подкрепа за него намаля след излизането на книгата на Рейчъл Карсън „Тиха пролет“.
ДДТ е синтезиран за първи път през 1874 година, но неговите инсектицидни свойства са открити едва през 1939 година. След това ДДТ е бил разпръскван върху обширни територии с цел контрол на популациите на комари, бълхи и други насекоми. Той е давал чудесни резултати, докато много популации от насекоми не са развили резистентност към него. Междувременно хората започнали да осъзнават, че химикалът се натрупва в почвата и в телата на насекомите, след което се придвижва нагоре по хранителната верига към птиците и други животни, включително и хората.
В резултат на това употребата на ДДТ беше ограничена през 60-те години на миналия век, въпреки че все още се използва в някои райони, където рискът от заболявания, пренасяни от насекоми, надвишава риска от самите химикали. Макар химическите пестициди да са помогнали на много общности, като са намалили риска от заболявания, пренасяни от насекоми, опасността от излагането на хората на същите тези химикали не може да бъде изключена. Според работна група на Световната здравна организация се оценява, че всяка година се случват до 20 000 смъртни случая в резултат на отравяне с пестициди.
Газът Зарин
Като говорим за пестициди, един от тях случайно доведе до създаването на газа „зарин“ – смъртоносен нервно-паралитичен агент. Точно преди началото на Втората световна война, през 1938 година, на германския учен Герхард Шрадер му е било възложено да създаде нов пестицид за унищожаване на бръмбари. Насекомите заплашвали германските ниви и овощни градини, затова Шрадер се заел с работата. Той смесил фосфор и цианид, но сместа се оказвала твърде токсична за употреба в селското стопанство. Германската армия обаче проявила интерес, затова Шрадер се върнал в лабораторията и работил върху това да направи сместа още по-смъртоносна, а резултатът е газът зарин.
До края на войната германците произвели около 12 000 тона от веществото, но никога не го използвали. Ако го бяха направили, войната можеше да се развие съвсем по друг начин. Газът зарин е особено опасен, защото е по-тежък от въздуха, затова лесно се спуска към земята и се смесва с водата. Хората могат да бъдат изложени на него чрез вдишване или чрез контакт с кожата или очите. Излагането на въздействието му може да предизвика замъглено зрение, гадене или повръщане, конвулсии, парализа и дихателна недостатъчност. През 1994 и 1995 г. две терористични атаки в градовете Мацумото и Токио, при които беше изпуснат зарин доведоха до смъртта на 19 души, а още 5000 се разболяха, но в крайна сметка се възстановиха.
Хлорофлуоровъглеродите
Преди появата на хлорфлуоровъглеродите (CFC) в хладилниците като хладилни агенти се използваха амоняк, метилхлорид и серен диоксид – всички те са токсични вещества, чието изтичане водеше до смъртни случаи при инциденти. Вследствие на това през 20-те години на миналия век започна търсенето на по-безопасен хладилен агент. Това беше постигнато през 1928 година, когато Томас Мидгли-младши, инженер в General Motors синтезира първите CFC. Мидгли е известен и с това, че е отговорен за въвеждането на оловен бензин и често се посочва като кандидат за човекът, нанесъл най-голяма вреда на света.
Макар че CFC изпълняваха своята роля като по-безопасен хладилен агент – като бяха едновременно нетоксични и незапалими, както и осигуряваха достъпно средство за климатизация, те имаха някои изумителни и непредвидени последствия. През 1974 година научна статия, публикувана в авторитетното списание Nature, очерта начините, по които CFC се разграждат, когато попаднат в горните слоеве на атмосферата и причиняват щети на озоновия слой. Вследствие на това през 1987 година беше приет Монреалският протокол, който формулира насоки за употребата на вещества, разрушаващи озоновия слой. В следващите години човечеството измина дълъг път към възстановяването на нанесените щети, но не и преди неизвестен брой хора да загинат от рак на кожата вследствие на повишеното слънчево излагане.
ТНТ
Преди ТНТ да се превърне в стандартното наименование за всеки взрив, използван някога във филмите, то изобщо не е било взривно вещество. Немският химик Юлиус Вилбранд за първи път синтезира ТНТ – известно под химичното си наименование 2,4,6-тринитротулуен през 1863 година. Той се е опитвал да създаде жълт багрилен пигмент за дрехи.
Експлозивният му потенциал е бил осъзнат едва години по-късно, поради относителната трудност да се предизвика детонация. Именно тази трудност обаче го прави полезен. Според „New World Encyclopedia“ TNT може да се стопи с пара или гореща вода, което позволява да се формова в различни форми, включително във вътрешността на гилзите на снарядите.
По време на Първата световна война германската армия е използвала TНT в бронебойни снаряди, което позволявало използването на взривни вещества със забавено действие, които избухвали, след като снарядите прониквали в британските кораби. Общият брой на хората, загинали в резултат на ТНТ не е ясен, но експлозиите не били единствената опасност. Известно е, че работниците в заводите за производство на ТНТ са страдали от отравяне с веществото – състояние, при което кожата пожълтява и може да се стигне до смърт, ако експозицията е достатъчно силна.
Ранните хирургически операции
Днес приемаме медицинските операции за даденост. Няма нищо необичайно в това да влезете в болница, да ви направят временен разрез в тялото и по-късно на същия ден (в някои случаи) да се приберете у дома. Разбира се, това не винаги е било така, дори и сравнително наскоро.
Преди изобретяването на антисептиците и общото приемане на теорията за микробите дори успешните операции често водеха до смъртта на пациента няколко дни или седмици по-късно. Лекарите разбираха, че пациентите често умираха от инфекции след операция, но не беше широко известно защо се случва това или как може да се предотврати.
При една прословута операция от 19 век, в която участва Д-р Робърт Листън се съобщава, че е имала смъртност от 300%, като е отнела живота на пациента и на двама присъстващи. Според Gizmodo историята разказва, че Д-р Листън извършвал ампутация, когато случайно отрязал пръстите на хирургичния асистент. Минути по-късно той прерязал палтото на възрастен лекар, който наблюдавал отблизо. Мъжът не бил наранен, но според сведенията починал от сърдечен удар, предизвикан от уплаха. Дни по-късно както хирургичният асистент, така и пациентът починали от инфекция.
Изобретението на Джеймс Листър – антисептиците на базата на карболова киселина обърнали хода на борбата срещу микробите, и то точно навреме. Преди това шансът да умрете на операционната маса бил едно към пет, а дори и да оцелеете, излизането жив от болницата е било като хвърляне на монета.
Глобалният транспорт
Глобалният транспорт – възможността хората да пътуват от един континент до друг сравнително бързо е имал някои обективно положителни последици. На първо място, той ни направи по-свързани и разкри чудесата на света пред повече хора от всякога. От друга страна, обаче, той ни е направи и по-уязвими към болести и смърт.
Както обяснява PubMed, в не толкова далечното минало болестите можеха да се разпространяват само толкова далеч, колкото човек можеше да измине пеша или на кон. Това означава, че дори смъртоносните болести обикновено оставаха в ограничени географски райони. Появата на ветроходните кораби позволило на болестите да пътуват по-далеч, но относително бавните времена за пътуване поне донякъде ги държали под контрол. Изобретяването на истински глобалното пътуване със самолети даде на човечеството билет за света, но болестите често се качват като „нелегални пътници“ по време на тези пътувания.
Самолетите и корабите са допринесли за разпространението на пандемии, включително холера, ХИВ, грип, SARS и COVID-19. Невъзможно е да се определи точно колко хора са починали в резултат на излагане на болести, с които иначе не биха се сблъскали без глобалния транспорт. Това за съжаление е цената, която трябва да платим колективно в замяна на достъпа до по-широкия свят.