Регионът Наска в Перу буди недоумение сред учените откакто е започнало неговото изследване. Заедно с известните геометрични геоглифи, наречени линиите в Наска, сухата пустинна среда съдържа уникални фуниевидни спираловидни дупки, известни като пукиос (puquios). В продължение на векове никой не знаеше точно за какво са служили тези съоръжения, кой ги е направил и кога точно са създадени.

Откакто са забелязани за първи път от европейците през ранния 17. век, тези фуниевидни отвори разпалват въображението на изследователите. Те са разпръснати из един от най-сухите райони на Земята, където сушата продължава с месеци, а понякога и с години. Въпросът как древните народи преди идването на испанците са успявали да оцеляват и да развиват живот в толкова сурови условия дълго време оставаше загадка. Новите проучвания от птичи поглед с помощта на сателитни изображения най-накрая дават пълно и точно обяснение.

Откритието от космоса: Как сателитите разкриха древната технология

Италианският изследовател Роза Ласапонара от Института за методологии за екологичен анализ (IMAA-CNR) и нейният научен екип публикуваха разкритията си в книгата „Древният свят на Наска“ (Ancient Nasca World). Благодарение на техните усилия мистерията около спиралите бе окончателно разбулена.

Според д-р Ласапонара, древните жители на Наска са успели да решат проблема с постоянната липса на вода чрез изграждането на изключително сложни хидравлични системи. Тези съоръжения са били проектирани така, че да извличат скъпоценната течност от подпочвените водоносни слоеве (аквифери).

Снимките от спътник показват ясна връзка между местоположението на пукиосите и разположението на древните селища. Спираловидните дупки са изграждани в непосредствена близост до домовете на хората и са служили като целогодишни водни резервоари. Ласапонара отбелязва:

„Изграждането на пукиосите е направило възможно превръщането на един от най-сухите райони в света в истинска зелена градина с гъсто населени селища, за което свидетелстват редица археологически доказателства.“

Как работи древният воден помпащ механизъм

Спираловидните дупки, наричани на испански и „охос“ (очи), са входни отвори към подземни канали. Те имат формата на тирбушон с широчина на повърхността до около 15 метра, които постепенно се стесняват в дълбочина до около 1 до 1,8 метра при срещата си с подпочвения тунел. Дълбочината на някои от тези отвори достига до 14-15 метра.

Учените дълго време смятаха, че тези спирали са били просто обикновени кладенци или входове за поддръжка и почистване на каналите. Изследванията на Ласапонара обаче разкриват много по-дълбока инженерна цел. Спираловидната форма е проектирана така, че да улавя преобладаващите ветрове и да ги насочва надолу към подземните тунели.

Вкарването на вятър в каналите създава въздушно налягане, което действа като естествена помпа и задвижва подпочвената вода по протежение на акведуктите. В същото време отворите осигуряват кислород за течащата вода, което я поддържа свежа и предотвратява застояването ѝ. За изчисляване на скоростта на водния поток през подземните канали учените използват хидравличната зависимост v = (2 * g * h)^(1/2), където g е земното ускорение, а h е хидравличният напор.

Системата е изградена с изключително майсторство. Водата се извлича от подпочвените слоеве чрез кладенци, облицовани с малки речни камъни, споени с водоустойчива глина. Подземните канали променят естествения си поток дълбоко под земята през цялата година. През дъждовния сезон, когато реките в долината се пълнят, камъчетата във водопроводите действат като естествен филтър за пречистване. На места каналите нарочно са изграждани с леки S-образни извивки, за да се намали скоростта на водата и тя да се влива плавно в обществените резервоари.

Възрастта на пукиосите и инженерният подвиг на културата Наска

Тъй като водните съоръжения са построени изцяло от местни естествени материали като речни камъни и дърво, те не могат да бъдат точно датирани чрез радиовъглероден анализ. Поради тази причина възрастта на пукиосите дълго време бе обект на спорове, като някои изследователи дори предполагаха, че са построени от испанските колонизатори.

Данните от спътниковите проучвания и връзката им с археологическите пластове показват, че те са дело на местното население, живяло в периода от 1000 г. пр.н.е. до 750 г. от н.е. Други специалисти поставят тяхното строителство в средния период на културата Наска — около 500 г. от н.е. (преди близо 1700 години).

Независимо от точния век на изграждане, съоръженията представляват грандиозен технологичен и социален подвиг. Изграждането на пукиосите е изиควало специализирани познания по геология и хидрология, както и изключителна социална организация, труд и постоянно сътрудничество между отделните общности за тяхната поддръжка.

Живото наследство: Водни съоръжения, които работят и днес

Въпреки че са на повече от хилядолетие и половина, много от тези акведукти са запазени. В самата долина Наска има 29 действащи пукиос, а в целия регион са съхранени общо 36 функциониращи съоръжения. Най-известният такъв комплекс е акведуктът Канталок (Cantalloc), разположен на броени километри от съвременния град Наска.

Удивителното е, че тези древни канали продължават да служат на местните жители и днес точно така, както са били намерени и проектирани първоначално. Те осигуряват чиста вода през цялата година както за напояване на селскостопанските култури, така и за битови нужди. В момента акведуктите на Наска са включени в индикативния списък на УНЕСКО за световно културно наследство.

Както обобщава Роза Ласапонара:

„През вековете недостигът на вода е тласкал хората към технически иновации и социални промени. Водата е била, е и остава главният двигател на цивилизацията. Липсата на вода винаги е била и продължава да бъде мощен двигател за човешкото изобретателство.“