Луната изглежда като едно от последните места, на които бихме очаквали да намерим жив земен организъм. Няма атмосфера, няма течна вода на повърхността, температурните разлики са огромни, а ултравиолетовото и космическото лъчение са безмилостни. Ново изследване на учени от NASA и Университета на Мериленд обаче показва нещо изненадващо: някои бактерии и гъби, донесени от Земята, вероятно могат да оцелеят в определени сенчести места около южния полюс на Луната.
Това не означава, че на Луната е открит живот. Учените не са открили и реални колонии от земни микроорганизми там. Става дума за моделиране на условията на лунната повърхност и сравняването им с известната устойчивост на микроорганизми, срещани при космически мисии. Резултатите са публикувани на 19 август в Science Advances.
Лунната сянка се оказва много по-важна, отколкото изглежда
Основният враг на микроорганизмите на Луната не е само студът или вакуумът. Изключително опасно е ултравиолетовото лъчение от Слънцето, което може бързо да увреди клетките и тяхната ДНК.
Южният полюс обаче е необичайно място. Понеже оста на Луната е наклонена съвсем малко, Слънцето там практически се движи ниско над хоризонта. В резултат дори сравнително малки възвишения, ръбове на кратери и неравности могат да хвърлят дълги сенки.
В някои кратери има области, които никога не получават пряка слънчева светлина. Именно такива постоянно засенчени райони могат да задържат воден лед в продължение на огромни периоди. Новото изследване показва, че същата сянка може да действа и като своеобразен щит за микроорганизмите. И мащабът на убежището невинаги трябва да бъде голям.
Моделите показват потенциални „ниши за оцеляване“, вариращи от дъното на цял кратер до пространство с размерите на следа от ботуш на астронавт. Тоест дори малка промяна в релефа може чувствително да намали количеството ултравиолетова радиация, което достига до повърхността.
Кои микроби биха издържали?Изследователите разглеждат организми, които вече са добре познати от космическите полети и от човешката среда. Сред тях са бактерии като Bacillus subtilis, Staphylococcus aureus и прочутата с изключителната си устойчивост Deinococcus radiodurans, както и гъби от родовете Aspergillus и Fusarium.
Особено интересен се оказва Aspergillus niger – широко разпространена гъба, която може да бъде открита и в обикновени земни помещения. Тя е засичана и на Международната космическа станция, а експерименти са показвали способността ѝ да издържа на изключително тежки условия. При новото моделиране именно тя показва една от най-високите устойчивости на ултравиолетова радиация и би могла да запази жизнеспособност дори в някои райони, които не са напълно лишени от слънчева светлина.
Важно е обаче да разграничим „оцелява“ от „живее и се размножава“. Учените не твърдят, че бактерии могат спокойно да образуват колонии върху лунния прах. Няма доказателства, че повърхността на Луната предлага необходимата комбинация от течна вода, подходяща температура и други условия за активен растеж. Микробите по-скоро биха могли да останат жизнеспособни в силно неактивно състояние и при подходящи условия впоследствие отново да се активират.
Проблемът е, че ние самите ще ги занесем тамТочно тук изследването става особено важно. През следващите години южният полюс ще бъде един от основните центрове на новото изследване на Луната. Причината е водният лед и възможността регионът един ден да поддържа постоянни човешки бази. Но където отидат хората, отиват и микроорганизмите.
Човешкото тяло носи огромни количества бактерии, а микроби неизбежно се отделят от хората, скафандрите, космическите апарати и бъдещите лунни местообитания. NASA от години прилага правила за планетарна защита, именно за да ограничава пренасянето на земни организми към други небесни тела.
При роботи е възможно оборудването да бъде подложено на много агресивна стерилизация. При хора това очевидно не може да се направи. И така възниква странен научен проблем: колкото повече изследваме Луната, толкова повече променяме средата, която искаме да изследваме.
Можем един ден да намерим „живот“ на Луната, който сами сме занеслиТова е може би най-интересното следствие от новото проучване. Ако след десетилетия бъде открита биологична молекула или жизнеспособен микроорганизъм в полярния лунен реголит, учените ще трябва да могат да определят дали той е бил там преди човешките мисии или е пристигнал с астронавти и техника. Подобно объркване би било още по-сериозно при бъдещото търсене на живот на Марс.
Затова авторите настояват да бъдат създадени възможно най-добри „нулеви“ измервания на химическия и биологичния фон, преди човешкото присъствие около южния полюс да стане постоянно. NASA определя този проблем като „forward contamination“ – замърсяване на друго небесно тяло с микроорганизми от Земята.
Ами ако микробите вече са там?Тук историята придобива още по-любопитен обрат. Хората вече са оставили огромно количество материали на Луната – от спускаеми апарати и части от ракети до оборудването на програмата Apollo. Всички пилотирани кацания досега обаче са извършени сравнително близо до лунния екватор, където условията са много по-сурови за дълготрайно оцеляване на земни микроорганизми.
Съществува и още по-екзотична възможност. През милиардите години от Земята са били изхвърляни скали при огромни астероидни удари. Част от тях теоретично могат да са достигнали Луната.
Ако материал, съдържащ устойчиви микроорганизми или органични молекули, е попаднал в студена и постоянно засенчена област, Луната би могла да се окаже своеобразен дълбоко замразен архив на древната Земя. Това засега е хипотеза, а не доказателство за запазен древен живот, но е една от причините полярните области да представляват толкова голям научен интерес.
Самите изследователи планират следващата стъпка да включва по-прецизни модели на осветяването и релефа и повече експерименти с различни микроорганизми.
И резултатът поставя Луната в доста необичайна позиция. Тя вероятно не е място, на което земният живот може свободно да процъфтява, но може да се окаже достатъчно гостоприемна, за да не убива веднага всичко, което занесем там.
А това означава, че с началото на постоянното човешко присъствие на Луната започва и нещо друго – първият реален експеримент за това докъде може да стигне земният живот извън собствената си планета.