През втората половина на ХХ век едно интересно изобретение, наречено ховъркрафт изглежда като логичната следваща стъпка в морския транспорт. Той не пори водата като кораб, а се повдига над нея върху въздушна възглавница. Може да излезе направо на плажа, не се нуждае от дълбоко пристанище и достига скорости, които за тогавашните фериботи изглеждат почти недостижими.
Най-впечатляващият пример е британският SR.N4 – гигантски ховъркрафт, който в продължение на повече от 30 години превозва пътници и автомобили между Великобритания и Франция. Късните му версии побират над 400 души и около 60 автомобила, а нормалното прекосяване на Ламанша отнема приблизително половин час. През 1995 г. „Принцес Ан“ поставя рекорд, като преминава маршрута само за 22 минути.
Въпреки това ховъркрафтът не заменя ферибота. Напротив – големите пътнически машини почти изчезват. Причината не е, че технологията не работи, а че работи по начин, който изисква много енергия, сложна поддръжка и подходящи условия.
Как ховъркрафтът се задържа над водатаХовъркрафтът не лети в обичайния смисъл и няма крила, които да го държат във въздуха. Под корпуса му се създава зона с повишено налягане. Мощни вентилатори засмукват въздух и го нагнетяват надолу, докато налягането стане достатъчно, за да повдигне цялата машина на малко разстояние над водата или земята.
Въздухът се задържа от гъвкава конструкция, която обхваща долната част на корпуса и се нарича „пола“. Тя не образува напълно херметично пространство. Част от въздуха постоянно излиза под нея, а вентилаторите трябва непрекъснато да компенсират загубата. Колкото по-неравна е повърхността и колкото по-високи са вълните, толкова по-трудно е да се поддържа стабилна въздушна възглавница.
Тъкмо тук се крие основната икономическа слабост. Обикновеният кораб получава плаваемостта си от водата, без да изразходва енергия, за да остане на повърхността. Двигателите му са необходими основно за движението напред и за спомагателните системи.
При ховъркрафта част от мощността се използва само за повдигането на машината, а останалата – за нейното ускоряване. При първите големи SR.N4 приблизително 4000 конски сили са били нужни за въздушната възглавница, преди изобщо да се отчете енергията за придвижване напред.
SR.N4 разполага с четири газотурбинни двигателя Rolls-Royce Proteus. Всеки от тях задвижва както подемен вентилатор, така и огромно въздушно витло. В късните версии машината тежи над 300 тона и разполага с десетки хиляди литри гориво. Това обяснява как успява да се движи с около 60 възела, или над 110 км/ч, но и защо експлоатацията ѝ е толкова скъпа.
„Полата“ решава един проблем и създава няколко нови
Без гъвкавата пола практичният ховъркрафт едва ли би бил възможен. Тя позволява на машината да преминава над вълни, пясък, кал, лед и сравнително неравен терен, без твърдият корпус да се удря директно в повърхността.
При големите машини полата обикновено е изградена от основна надуваема част и множество отделни гъвкави сегменти. Те могат да се деформират независимо, когато срещнат вълна или препятствие. Ако един сегмент се повреди, ховъркрафтът не губи незабавно цялата си въздушна възглавница.
Тази система обаче работи в изключително тежка среда. Гъвкавите елементи са изложени на солена вода, пясък, камъни, плаващи предмети, вибрации и постоянно огъване. Още през 70-те години британските власти посочват полите като един от най-сериозните разходи по поддръжката на ховъркрафтите. Инженерите непрекъснато търсят по-здрави материали, но износването остава част от самия принцип на работа.
Повредените сегменти могат да бъдат сменяни, но това означава труд, резервни части и престой. При машина, която трябва да извършва по няколко курса дневно, дори сравнително дребен ремонт лесно се превръща в сериозен оперативен разход.
Бърз, но шумен и труден за управление
Ховъркрафтът няма кил и потопен корпус, които да му помагат да следва избрана посока. Той се плъзга върху въздух и затова управлението му наподобява в известна степен пилотирането на самолет върху хлъзгава повърхност.
При SR.N4 посоката се контролира чрез въздушни кормила, промяна на стъпката на витлата и завъртане на част от силовите установки. Машината може да се движи странично, да се завърта на сравнително малко място и да излиза от водата върху подготвена площадка. Но при силен страничен вятър пилотът трябва непрекъснато да компенсира отклонението.
Вълните също не са без значение. Ховъркрафтът не се издига високо над тях, а следва повърхността на морето. Ако вълната е по-висока от ефективната височина на полата, тя може да наруши въздушната възглавница и да предизвика силен удар в долната част на корпуса. Пътуването в лошо време става не само некомфортно, но и по-трудно за контролиране.
Към това се добавя шумът. Четири газови турбини, четири подемни вентилатора и огромни открити витла не създават усещане за спокоен морски круиз. Дори когато кабините са шумоизолирани, машината остава много шумна за пристанищата и крайбрежните райони.
Истински ховъркрафт ли бяха българските „Комети“?За много българи най-близкият спомен до ховъркрафт са прочутите „Комети“, които през 70-те и 80-те години свързват градове и курорти по Черноморието. Те пътуват от Царево през Бургас и Варна до Балчик, като спират и на други места по крайбрежието. След повече от 20-годишно прекъсване два подобни съда за кратко възстановяват туристически превози през 2011 г.
„Кометите“ обаче не са ховъркрафти. Те са хидрофойли, или кораби с подводни криле. При ускоряване крилата под водата създават подемна сила и повдигат основната част от корпуса над повърхността. Така се намалява водното съпротивление и корабът достига висока скорост.
Разликата е съществена. Подводните криле остават във водата и машината продължава да бъде кораб в традиционния смисъл. Ховъркрафтът се поддържа от въздух и може да премине от вода върху пясък, кал, лед или равен терен.
Големите автомобилни ховъркрафти не се превръщат в редовен транспорт по българското Черноморие. У нас технологията остава позната главно от документални филми, военни демонстрации и малки любителски машини. През 2012 г. например български ентусиасти организират демонстрация с ховъркрафт край язовир Крапец, а през следващите години се появяват и развлекателни преживявания с малки машини около София.
Защо Ламаншът се оказа непреодолим икономически
Петролната криза от 1973 г. показва колко уязвим е моделът. Когато горивото поскъпва, разходите за експлоатация на големите газотурбинни ховъркрафти скачат рязко. Британският Hovercraft Museum посочва, че кризата практически удвоява оперативните разходи и прави ранните конструкции значително по-малко конкурентни.
С течение на времето се появяват и бързи катамарани, които са малко по-бавни, но превозват повече автомобили и пътници, използват по-практична силова установка и предлагат по-тихо и комфортно пътуване.
Откриването на тунела под Ламанша през 1994 г. допълнително променя пазара. Влаковете могат да превозват автомобили и пътници по всяко време, без да зависят пряко от вълнението на морето. Последният тежък удар идва с премахването на безмитната търговия при пътуванията в Европейския съюз. Продажбите на борда са били важна част от приходите, а без тях поддържането на остаряващите машини става още по-трудно.
На 1 октомври 2000 г. „Принцес Ан“ и „Принцес Маргарет“ извършват последните си курсове между Дувър и Кале. Така приключва епохата на гигантските автомобилни ховъркрафти по Ламанша.
Технологията оцеля там, където няма заместителХовъркрафтът не изчезва напълно. Той просто престава да се състезава с фериботите по маршрути, където пристанищата, пътищата и железниците вече са добре развити.
През 2026 г. редовна пътническа линия все още свързва Саутсий в Портсмут с Райд на остров Уайт. Пътуването продължава около 10 минути, а маршрутът е достатъчно кратък, за да може скоростта на ховъркрафта да компенсира по-високите му разходи.
Истинското предимство на технологията обаче се вижда при военни и спасителни операции. Американските десантни LCAC могат да пренасят между 60 и 75 тона товар, включително танк, със скорост над 70 км/ч. Според Военноморските сили на САЩ те могат да достигат до повече от 70% от световните брегове, докато конвенционалните десантни съдове имат достъп до около 15%.
Точно това обяснява съдбата на ховъркрафта. Като обикновен ферибот той е прекалено шумен, скъп и сложен. Но когато трябва да се премине през плитчина, блато, лед, наводнена местност или плаж без пристанище, малко други машини могат да предложат същата комбинация от скорост и проходимост.