Цифрата „40 години“ се споменава по-често, отколкото би трябвало, когато се обсъжда експлоатационният срок на ядрените реактори, въпреки че тя няма нищо общо с това колко дълго те действително издържат. Въпросът е, че когато американските регулаторни органи започнаха да издават лицензи за експлоатация, 40 години беше приблизително периодът, за който се очакваше реакторът да възвърне разходите си за строителство – и така това число се наложи. Така че това беше по-скоро счетоводно решение, отколкото нещо друго, като например компонентите или материалите, от които са изработени реакторите. Много хора тогава също смятаха, че актуалната към онзи момент версия на технологията така или иначе ще бъде остаряла до този момент.
Тези хора обаче не биха могли да се заблуждават чак толкова много. При подходяща поддръжка повечето от тези реактори издържат много по-дълго, отколкото първоначално се смяташе. Всъщност Ядрената регулаторна комисия (NRC) – федералната агенция, която лицензира всеки търговски реактор в страната – издава 20-годишни удължения на срока на експлоатация за тези съоръжения, стига операторът да може да покаже как се износват частите на централата и как планира да се справи с този процес.
По-голямата част от американския парк от ядрени реактори (всички с изключение на осем от реакторите, работещи днес) вече е получила тези лицензи. Към момента NRC изучава стареенето на реакторите от 1982 г. насам и постоянно установява, че всяко износване е преодолимо. Освен това Министерството на енергетиката (DOE) съобщи, че няма техническо ограничение, което да спира експлоатацията дори след 80 години. Изследователите дори проучват дали тази граница може да бъде удължена до 100 години.
Не всеки реактор достига подобна възраст
Тъй като повечето от тези първи удължения ще изтекат през 2030-те години, в момента се обсъжда второ 20-годишно удължаване, а няколко реактора вече са го получили. Въпреки това не всички атомни електроцентрали отговарят на критериите за удължаване, макар това да се дължи просто на факта, че са работили много по-дълго от другите. Първото удължаване до 80 години беше одобрено едва през 2019 г., а повечето от реакторите, изведени от експлоатация в САЩ, бяха спрени по-рано от това.
Когато най-накрая идва времето за извеждане от експлоатация, реакторът преминава през сравнително продължителен процес. Всичко започва с изваждането на горивото, след което се пристъпва към почистване на замърсяванията от всичко, с което горивото е влязло в контакт. Процесът приключва едва когато регулаторните органи потвърдят, че обектът е достатъчно чист, след като останалата в почвата радиация е под законоустановената граница.
Има три начина за извеждане от експлоатация на една ядрена централа. Незабавното демонтиране означава, че екипите започват процеса в рамките на няколко месеца след спирането, макар че дори и тогава земята става достъпна за други цели едва след десетилетие. След това съществува методът „Safstor“ (съкращение от „safe storage“ – безопасно съхранение). При него сградите се запечатват и се наблюдават в продължение на 40 до 60 години, докато радиоактивността отслабне. Накрая има и „погребване“, което означава засипване на всичко, което е останало, с бетон и оставяне всичко както си е – точно там. АЕЦ „Чернобил“, трагичната капсула на времето дори 40 години по-късно, избра метода „Safstor“ – въпреки че се очаква реакторите да не бъдат демонтирани до 2060-те години.
Най-старите реактори, които все още работят, са пуснати в експлоатация през 1969 г.
Днес в САЩ – страната, която произвежда най-много ядрена енергия – средната възраст на реакторите е около 44 години, считано към март 2026 г. Ако се вземат предвид по-новите оценки, това е малко над половината от общата експлоатационна продължителност, така че предстои още дълъг път.
Парите и регулациите могат да спасят един реактор също толкова лесно, колкото и да го унищожат. Например, в продължение на шест години двата най-стари реактора в Индия бяха почти изведени от експлоатация. Те наистина бяха на път да бъдат изведени от експлоатация, но страната използва целия този период, за да ги реконструира и да подмени тръбопроводите за рециркулация на охлаждащата течност.
Тези реактори – блокове 1 и 2 в Тарапур – са два реактора на „Дженерал Електрик“ на брега на Махараштра и са пуснати в експлоатация още през 1969 г., което ги прави най-старите действащи реактори на планетата днес. И двата бяха изключени през 2020 г., преди да се върнат към живот през юни 2026 г. Нещо подобно се случи и с най-големия ядрен реактор в Япония, който беше изключен само ден след повторно пускане в експлоатация – макар че сега отново работи. В същото време както „Безнау 1“ в Швейцария, така и „Найн Майл Пойнт 1“ в Ню Йорк също датират от 1969 г., така че „трибуната“ е малко претъпкана.
А България?
Що се отнася до България, според публикациите в нашите медии от изминалия месец най-видният резултат от лошото управление на „АЕЦ Козлодуй“ е шокиращото влошаване на финансовото състояние на централата. Поради това, за да може да се плащат заплати и раздутите разходи, през пролетта на 2025 г. се е наложило Централата да вземе банков заем от десетки милиони лв. Той наскоро бе изплатен, но със средства, взети от дъщерната компания „АЕЦ Козлодуй Нови мощности“ (по споразумение за овърдрафт). Към 10 юли т.г. АЕЦ дължи на дъщерната си компания близо 75 млн. евро, като, според последната бизнес прогноза, дружеството ще може да върне само част от тях до края на годината. До какво ще доведе това всеки може сам да прецени. Дано наистина да се присъединим към ядрената лига на бъдещето.