В продължение на два милиона години черепът на рода Homo се е променял едновременно в две посоки: черепната кутия се е разширявала, а лицето е ставало все по-плоско. На пръв поглед тази еволюционна тенденция изглежда като класически пример за адаптация — по-умните хоминиди поколение след поколение са измествали по-малко съобразителните, докато обемът на мозъка не е достигнал съвременните стойности. Тази версия може да се прочете в учебниците, но, както установиха учени от Германия, тя не издържа на строга проверка с помощта на математически методи.
Изследователи от Университета в Тюбинген събраха данни за ключовите промени при 87 черепа, принадлежащи на представители на рода Homo, от ранните хора до разумния човек, включително хомо еректус, хейделбергския човек и неандерталеца. Те не си зададоха въпроса дали мозъкът е станал по-голям — това е очевидно. Те се интересуваха кой от шестте математически модела на еволюционните промени най-добре обяснява как точно е настъпило увеличаването на черепа. По-конкретно бяха проверени: модел, при който естественият подбор упорито се движи в една посока; модел, при който промените са просто случаен шум; три варианта на стазис, при които признакът е фиксиран около някакъв оптимум; и модел на прекъснато равновесие, при който дълги периоди на покой се редуват с кратки скокове.
Резултатите, получени поотделно за линията на хомо сапиенс и за линията на неандерталците, се оказаха съвсем неочаквани. При почти всички сравнения най-доброто обяснение даваха или моделът на случайното блуждаене, или моделът на еволюционния стазис (признакът е практически фиксиран на място, а всякакви промени са просто шум около средната стойност).
Моделът на целенасочения подбор — именно този, който би могъл да потвърди историята за победата на „по-умните“ — се оказа на последните места почти във всички сравнения. Намаляването размера на лицето даде още по-силно предимство в полза на стазиса, особено на неговата строга версия, пише списанието „Anthropology“.
Случайна генетична грешка вместо адаптация
Авторите на изследването не твърдят, че човешкият мозък не е нараствал, а че лицето не е ставало по-плоско. И двете явления безспорно са се случвали, а собственият анализ на главните компоненти в статията подробно проследява промените: увеличаване на височината и ширината на черепа, закръгляване на склепите в линията на хомо сапиенс, постепенно намаляване на изпъкналата челюст и намаляване на дължината на зъбната дъга. Изследването изключва конкретния механизъм на тези промени. А именно — постоянният натиск на естествения подбор, на който антрополозите разчитаха цяло столетие.
Ако даден белег беше подложен на постоянен натиск от страна на естествения подбор, статистическият сигнал би изглеждал като насочено случайно блуждаене, като процесът на Орнщайн–Уленбек, движещ се към постоянно нарастващ оптимум. Вместо това сигналът изглежда така, сякаш черепът просто се е лутал в затворено пространство, което от време на време се е измествало.
С други думи, еволюцията на формата на черепа не е била планомерно движение към по-голям мозък — тя по-скоро е приличала на случайни колебания в рамките на допустимите граници, с редки външни въздействия.
Това откритие ни кара да преосмислим не само механизмите на растежа на мозъка, но и самото представяне за това, което е движело еволюцията на нашия род. Възможно е увеличаването на черепната кутия да не е резултат от това, че „умните са побеждавали глупавите“ в продължение на два милиона години, а страничен ефект от други промени (например преустройство на лицевия скелет или промени в хранителния режим) или дори обикновеното натрупване на случайни мутации.