Мечтата за градове под водата: Защо човечеството така и не засели дъното на океана

Човечеството успешно кацна на Луната и изпраща сонди извън Слънчевата система, но така и не построи подводни градове на родната си планета. Още преди половин век учените бяха убедени, че животът под водата ще стане реалност: хората ще пътуват с влакове по морското дъно и ще прекарват почивката си в подводни хотели. Да се спрем по-подробно на това, как техническият прогрес първо ни разкри дълбините на океана, а след това ни накара да се откажем от идеята да се заселим там завинаги.

Как хората възнамеряваха да живеят под водата Хората са искали да живеят под водата, но на това са попречили няколко фактора едновременно

Според списание „Popular Science“ в началото на 20-ти век инженерите сериозно са обмисляли да се използва обичайната наземна инфраструктура на морското дъно. Така например, през 1932 г. един френски изобретател предлага да се създаде необичаен хибрид между автомобил и подводница. Пътниците трябвало да се спускат в херметична кабина на верижен ход и да пътуват по морското дъно, наблюдавайки рибите през илюминаторите.

В същия този проект се описва и подводна железопътна линия, по която специални пътнически вагони биха се движили по релси директно под водната повърхност. Още тогава изследването на океана се възприема като първата стъпка към създаването на постоянни подводни селища и туристически маршрути за обикновените хора.

Хибрид между верижна машина и подводница Влиянието на космическите технологии върху изследването на океана

Удивително е, но първите стъпки в бездната бяха направени благодарение на технологиите, създадени за покоряване на небето. Швейцарският изследовател Огюст Пикар, който през 1931 г. се издигна в стратосферата с херметична гондола, проектирана от самия него, разбра, че същият физичен принцип може да се приложи и в обратната посока.

Вместо да използва лек газ за издигане във въздуха, той закрепва тежка стоманена сфера към специални поплавъци, пълни с бензин (който е по-лек от водата), създавайки апарат от нов тип — батискаф. Именно с такъв апарат, наречен „Триест“, през 1960 г. синът на изобретателя Жак Пикар и лейтенантът от ВМС на САЩ Дон Уолш се спускат на дъното на Марианската падина. Те успешно достигат най-дълбоката точка на планетата, доказвайки, че човек е способен да оцелее дори при колосално налягане.

Кога се появяват първите проекти за подводни туристически пътувания

Интересът към морските дълбини бързо излиза извън рамките на сухата наука. През 1959 г. Уолт Дисни отваря в своя парк атракцията „Submarine Voyage“, където зрителите „се потапят“ към руините на изгубената Атлантида. И макар подводниците всъщност просто да плаваха малко под водната линия на изкуствения водоем, атракцията демонстрира огромното търсене на подводния туризъм.

Истинският пробив настъпва през 1964 г. на националното изложение в Швейцария. Жак Пикар спуска на водата на Женевското езеро мезоскаф – туристическа подводница, която побира 45 пътници. За едно лято апаратът реализира повече от хиляда успешни потапяния, показвайки истинския подводен свят на 33 хиляди обикновени хора. В този момент изглежда, че масовите екскурзии до дъното всеки момент ще се превърнат в нещо обичайно.

Първият туристически мезоскаф на Огюст Пикар Как са живели акванавтите на морското дъно

Докато туристите се наслаждават на плитководието, инженерите решават основния физиологичен проблем: как да накарат човешкия организъм да функционира на голяма дълбочина. През 1962 г. изобретателят Едвин Линк провежда успешни изпитания на сатурационно гмуркане. Тази технология позволява на тялото на водолаза да се адаптира напълно към високото налягане на средата, благодарение на което човек може да живее на дълбочина седмици наред, като преминава през дълга и мъчителна декомпресия само веднъж в самия край на мисията.

Скоро след това прочутият Жак-Ив Кусто започва експерименти със станциите Conshelf в Средиземно и Червено море. Неговите специално обучени водолази, акванавтите, живеят в подводни метални домове на дълбочина до 100 метра в продължение на няколко седмици.

Космическата агенция НАСА също не остава настрана. В рамките на програмата Tektite учените живеят месеци наред на дъното на Карибско море. Агенцията използва тези станции не за обучение на водолази, а за да проучи как екипажите се справят с продължителната изолация в затворено пространство. Това е безценен опит за планирането на бъдещите дълги полети в космоса.

Защо мечтата за подводни градове се провали

Преломна точка става 1969 г. Докато светът със затаен дъх наблюдава как астронавтите от Аполо-11 правят първите си стъпки по Луната, амбициозният подводен проект на ВМС на САЩ Sealab III се превръща в катастрофа. На дълбочина от почти 200 метра, поради неизправност в системата за поддържане на живота, загива акванавтът Бери Кеннон.

Това събитие предизвика верижна реакция на упадък на подводните програми, за която имаше няколко основни причини:

Триумфът на космическата програма, който привлече цялото внимание на обществото, пресата и държавното финансиране; Сложността при осигуряването на безопасността, доказана от гибелта на Бери Кънон, а през 1973 г. – и от трагичната смърт на още двама изследователи в експедицията на Едуин Линк; Огромната цена на създаването на надеждни материали, способни да издържат на налягането на водата в продължение на години.

Поради тези фактори държавните експерименти за живот под водата бяха прекратени завинаги. Милиарди долари окончателно се пренасочиха към аерокосмическата индустрия, а океанските бази останаха в историята.

Съвременните подводни хотели

Въпреки прекратяването на държавните програми, частни ентусиасти продължиха да строят подводни хотели за заможни туристи. Още през 1986 г. във Флорида отвори врати Jules’ Undersea Lodge — преустроена научна станция, до която гостите и до днес трябва да се спускат с акваланг на дълбочина от шест метра.

Спалня в съвременен подводен хотел на Малдивите

Съвременните проекти изглеждат много по-луксозни, но остават единични и невероятно скъпи. Например, на Малдивите функционира хотелът The Muraka, където спалнята се намира под водата, под прозрачен акрилен купол. Нощувката там струва около 50 хиляди долара. А много по-мащабните идеи, като курортът Poseidon във Фиджи с десетки стаи, така и останаха само на хартия. Основната пречка се оказа огромната цена на производството на дебело извито стъкло, способно да издържи налягането на океанската дълбочина.

Защо океанът се изследва по-малко от космоса

Днес покоряването на морските дълбини се поддържа главно от ентусиазма на частните лица и търговските интереси на корпорациите. Например, режисьорът Джеймс Камерън се потопи в Марианската падина за своя сметка, изразходвайки сума, равна на една трета от годишния бюджет на САЩ за изследване на океанското дъно.

Същевременно компаниите активно получават лицензи за дълбоководен добив на ценни метали, като например кобалт.

Основната причина за технологичното изоставане в тази сфера е колосалната разлика в разпределението на средствата. През последните години бюджетите за изследване на космоса надвишават държавните разходи за океански изследвания приблизително 175 пъти.

Ако човечеството беше инвестирало в изследването на родната ни планета поне част от космическите бюджети, вероятно почивката на морското дъно вече щеше да ни е станала нещо обичайно. А най-важното е, че щяхме да разбираме много по-добре устройството на океанските течения и климата, от които пряко зависи нашето оцеляване на сушата.