Като когнитивен невроучен, част от моята работа включва изследване на това как мозъкът създава визуални представи за света. Става въпрос както за реалния свят, така и за онзи, който съществува единствено в нашето въображение и е изграден от спомени, блянове или планове за бъдещето. Интересувам се силно от това, което философът Дейвид Чалмърс нарича „трудния проблем на съзнанието“ – как точно мозъчната дейност води до съзнателни, субективни преживявания. Вярвам, че наблюдаването на мозъка, докато той възприема или създава мисловни образи, може да ни даде безценна представа за неврологичните функции, които пораждат самото съзнание.

За да провеждаме този вид изследвания, с моите колеги поставяме доброволци в апарат за функционален магнитен резонанс (fMRI) – специализиран скенер, който картографира мозъчната активност в реално време. Искаме от тях, например, да погледнат снимка на ябълка, а след това да затворят очи и да си я представят.

По този начин забелязахме някои много интересни прилики, но и важни разлики между случващото се в мозъка, когато човек възприема реални образи пред себе си, и процесите при създаването на образи „от нулата“. По време на тези опити обаче се натъкнахме и на една завладяваща група от хора, които изобщо не могат да създават мисловни образи.

Какво представлява афантазията – живот без „око на ума“?

Около 3% от населението на Земята живее с афантазия – състояние, при което напълно липсва така нареченото „око на ума“. Колкото и да се опитват, когато тези хора затворят очи и се опитат да си представят ябълка, те не виждат нищо. Те могат да извикат в съзнанието си сладкия вкус или мирис на плода, или усещането как го държат в ръката си, но цветът и формата на ябълката просто не се материализират на техния вътрешен екран.

Повечето хора с афантазия дори не подозират, че притежават тази особеност. Оказа се, че сред тях са собственият ми баща и сестра ми, които разбраха за това от типичните разговори около вечерната маса, които невроучените обичат да започват.

Това състояние не е увреждане, а по-скоро различен начин за преживяване на света, който дори може да има своите предимства:

Живот в настоящия момент: Тъй като хората с афантазия не могат визуално да си представят или да извикват мисловни картини на стресиращи или плашещи сценарии, за тях може да е много по-лесно да живеят тук и сега. Различно преживяване на травми: Макар да не са напълно защитени от състояния като посттравматично стресово разстройство (ПТСР), те могат да го изживеят по различен начин поради липсата на натрапчиви визуални ретроспекции (флашбеци).

Въпреки това, много хора с това състояние (които често наричат себе си „афанти“) изпитват доста силен страх от пропускане (т.нар. FOMO), когато разберат, че им липсва способност, която повечето хора приемат за даденост. „Толкова ме е яд, че другите хора буквално виждат неща в главата си“, пише един потребител в специализираната платформа Reddit. „Понякога се съжалявам, когато си помисля колко по-богато би могло да бъде въображението ми“, споделя друг. За някои това откритие е направо съкрушително и те се питат дали това не е причината за всичко, което се е объркало в живота им досега.

Сега обаче се появяват все повече лични истории и доказателства, че може да има начин тези хора да отворят своето мисловно око – и то може би перманентно – чрез използването на психеделици.

Когато науката срещне анекдотите: Случаите с аяхуаска и псилоцибин

През 2018 г. изследователи в Бразилия публикуваха научно изследване на случай с 39-годишен мъж, който сам си е поставил диагноза афантазия. Той твърди, че след прием на аяхуаска – силен психеделичен чай, използван в традиционните ритуали в Южна Америка – е успял да създаде мисловни образи за първи път в живота си.

Мъжът споделя, че през по-голямата част от живота си не е можел да извика в главата си образите на предмети или на членове на семейството си. По същия начин сънищата му били емоционални и дълбоки, но никога визуални. Докато бил под въздействието на аяхуаска обаче, той успял ясно да си представи своя отчужден баща.

„За първи път в живота си виждах визуални образи, докато лежах там със затворени очи“, разказва той пред учените.

Още по-забележителното е, че мъжът запазил способността да вижда мисловни образи дълго след като психеделичното изживяване приключило. „Сега вече мога да извиквам слаби картини в ума си“, споделя той пред изследователите. „Когато сънувам, вече виждам бледи, макар и бързо избледняващи образи.“

В друг подобен случай от 2023 г., изследовател от Университета в Лион, Франция, описва преживяването на 34-годишна жена, която живее с афантазия от детството си. След консумация на псилоцибинови гъби, тя споделя: „Това беше първият път, в който имах образи в ума си“.

Въпреки че липсата на въображаеми картини никога преди това не я е притеснявала, възможността да си играе с размера и цвета на тези нови образи я накарала да осъзнае, че нейната субективна реалност е била „много ограничена в сравнение с реалността на другите хора“. И при нея ефектите от психеделика се запазили в продължение на много месеци след като веществото напуснало тялото ѝ, макар и с времето способността за визуализация постепенно да избледняла.

Тези научни доклади съвпадат напълно с множество анонимни разкази в интернет пространството от други хора с афантазия, които твърдят, че вълшебните гъби, кетаминът и LSD са им помогнали да видят неща в ума си, които са били „реални колкото истински снимки“.

Какво може да обясни този феномен?

Съществуват няколко научни хипотези. Най-вероятното обяснение е, че психеделиците променят сигнализацията и свързаността между различните зони в мозъка. Тези промени могат да стимулират много по-добра комуникация между зрителната кора (визуалния кортекс), паметта и зоните, отговарящи за висшите когнитивни и изпълнителни функции. По този начин афантазичният мозък получава възможност да изгради мисловни картини за първи път.

Съвременните изследвания в невронауката показват, че тези вещества временно променят работата на важни невронни мрежи, позволявайки на региони, които обикновено не си взаимодействат директно, да създадат нови пътища на комуникация. Друга интересна възможност е, че самото психеделично изживяване просто „научава“ потребителя какво представлява мисловният образ и как точно да го генерира сам, дори след като ефектът от веществото е преминал напълно.

Единственият начин да разберем реалните физиологични механизми, които стоят зад това, е провеждането на контролирано, рандомизирано клинично изпитване. В идеалния случай бихме поставили човек с афантазия в fMRI скенер преди, по време и след прием на контролирана доза психеделик, за да наблюдаваме разликите в мозъчната му активност. За хората, които изпитват визуално въображение по време на сесията, ще можем да видим как това се проявява в реално време на скенера.

По този начин бихме сравнили мозък, който няма съзнателно визуално въображение, със същия този мозък в момента, в който той придобива такова. Това ще ни позволи да изолираме кои невронни процеси са абсолютно необходими за възникването на това преживяване, което от своя страна ще ни доближи до крайното решаване на трудния проблем на съзнанието.

Рискове и етични дилеми: Защо учените бързат бавно?

За съжаление, научният свят все още не е напълно готов да проведе тези експерименти. Тези клинични проучвания изискват не само сериозно финансиране, но и поставят някои сериозни етични въпроси пред изследователите, както и потенциални рискове за здравето на самите участници.

По-конкретно, съществува сериозно опасение, че за човек, който никога преди не е изпитвал визуално въображение, внезапната поява на мисловни образи може да се окаже изключително дезориентираща или дори плашеща. Случвало ли ви се е, докато шофирате, в ума ви за секунда да изплува стряскащ образ как колата ви се удря в стълб? Онези от нас, които управляват вътрешните си системи за образи през целия си живот, знаят, че тези внезапни видения са просто начин мозъкът ни да попита „какво би станало, ако…?“. Но ако никога преди не сте имали подобна мисъл под формата на картина, преживяването може да бъде изключително стресиращо и дори да ви постави в реална опасност.

Освен това, ако никога досега не сте визуализирали спомените си, съществува реален шанс да започнете да обърквате реалните факти с бляновете и фантазиите си. Повечето хора имат десетилетия опит в разграничаването на истинските спомени от собствените си мисловни съчинения (макар и понякога с променлив успех). За човек с афантазия обаче тези две напълно различни категории могат лесно да се слеят, което да доведе до формирането на фалшиви спомени.

Поради тези съображения моите колеги действат изключително внимателно, когато става въпрос за експерименти, свързващи психеделиците и афантазията. Но точно така и трябва да бъде – добрата наука се случва бавно, обмислено и с нужния респект към човешкото здраве.

Въпреки трудностите, аз съм изключително развълнуван от това, което бъдещите клинични изпитвания ще разкрият за човешкия мозък и съзнанието като цяло. А за хората, които не могат да създават мисловни образи, но силно желаят това, тези открития могат да имат огромно, направо феноменално значение. За тях това може да бъде нещо наистина блестящо.

За автора

Д-р Томас Пейс (Thomas Pace, PhD) е лектор в магистърските и докторските програми по психично здраве и невронауки, както и изследовател в Програмата за изследване на здравословното стареене на мозъка към Института „Томпсън“. Той е когнитивен невроучен, специализиран в мултимодални невроизображения, метакогниция, мисловни образи и намаляване на риска от деменция.