5 абсурдни мита за космоса, които НАСА помогна да бъдат опровергани

Човечеството все още е далеч от колонизирането на други планети, но това не спира постоянния ни стремеж да научаваме повече за мистериите, които лежат отвъд границите на планетата Земя. Въпреки огромния ни напредък от началото на космическата ера, включително успешното кацане на астронавти на Луната през 1969 г., все още има толкова много неща, които не знаем за Вселената. Малко по малко обаче, с напредването на нашите технологии, започваме да улавяме все по-ясна представа за открития космос. Учените от Националното управление по въздухоплаване и изследване на космическото пространство на САЩ (НАСА) направиха изключително много, за да осветлят новите открития и да развеят вековни заблуди.

Въпреки тези безспорни успехи, в американското правителство има сили, които се опитват да намалят държавното финансиране на тази пионерска космическа агенция в полза на частни компании като SpaceX и Blue Origin. Тази нарастваща приватизация на космическите изследвания би могла да се окаже пагубна за чистия научен прогрес на следващите поколения, тъй като търговските интереси често изместват фундаменталната наука. Искате ли доказателство за нуждата от независими научни органи? Откакто хората за първи път са погледнали към небето, никога не е имало недостиг на погрешни схващания за космоса. Представяме ви пет примера за абсолютно абсурдни космически митове, които НАСА помогна да бъдат изцяло опровергани. А що се отнася до най-големия и емоционален дебат в нашата Слънчева система — изглежда, че има все по-засилващ се импулс и научна подкрепа Плутон отново да бъде обявен за истинска планета.

Слънцето гори като огън

Слънцето е горещо — това е физически факт. Но защо точно е горещо? Ако сте ценители на класическия рокендрол от 60-те години на миналия век, със сигурност сте запознати с известната песен на Том Джеймс и Shondells „Ball of Fire“ („Огнена топка“), която директно внушава, че Слънцето всъщност е огромно огнено кълбо в небето. Уви, Том Джеймс може и да е един от най-великите музикални изпълнители на своето време, но определено не е учен.

Соларната фотосфера наистина има специфични огнени структури и протуберанси, които изригват мощно от газовата повърхност на звездата ни, но самото Слънце не е огнена топка. То представлява гигантско кълбо от газ, което се задвижва от процеса на термоядрен синтез. При този процес под въздействието на колосалната гравитация и налягане в слънчевото ядро водородните атоми непрекъснато се сблъскват и се сливат, превръщайки се в хелий. Топлината на Слънцето не идва от химическо горене или пламъци, а под формата на мощна радиация. Ето защо, между другото, никога не трябва да докосвате паднал метеорит с голи ръце веднага след приземяването му, тъй като той пренася остатъчна енергия и радиация.

Така наречените „пламтящи огнени езици“ са просто ярък страничен ефект от взаимодействието на изключително високата слънчева топлина с фотосферата. Спектрографът на НАСА IRIS (Interface Region Imaging Spectrograph) доказа това по неоспорим начин по време на своите прецизни измервания на температурните нива в различните слоеве на слънчевата атмосфера.

Това обаче не означава, че Слънцето вече няма неразгадани тайни за науката. И до днес за учените остава голяма мистерия защо някои външни части от слънчевата атмосфера (така наречената корона) са много по-горещи от самата повърхност на звездата. Логично е да се предположи, че колкото по-близо е дадена зона до ядрото, толкова по-гореща трябва да бъде тя, нали? Но реалността е напълно обратната и това е фундаментална загадка, която НАСА се надява да разреши през следващите години, докато проектът IRIS продължава своята изследователска дейност.

Великата китайска стена се вижда от космоса

Популярната легенда гласи, че Великата китайска стена е толкова грандиозна и масивна структура, че може лесно да бъде видяна с просто око от открития космос. Разбира се, Китай обожава тази история и активно я поддържа, тъй като тя ласкае националното самочувствие с идеята, че това съоръжение, датиращо отпреди около 2700 години, е способно да промени видимия облик на самата планета. Това твърдение датира от векове — много преди хората изобщо да имат технологичната възможност да напуснат Земята, за да проверят фактите. Сега, след като различните нации разполагат с напреднала космическа техника, най-накрая имаме реални данни, с които да потвърдим или опровергаем тази хипотеза.

По време на историческата мисия „Аполо 12“ пилотът на НАСА Алън Бийн умишлено се вглежда към Земята в търсене на Великата китайска стена, но не успява да открие нито нея, нито каквато и да е друга изкуствена структура. След завръщането си той споделя: „Никой обект, създаден от човешка ръка, не е видим за човешкото око в този космически мащаб.“ Години по-късно Лерой Чиао, командир от НАСА на Международната космическа станция (МКС), успява да направи снимка от орбита, за която първоначално се твърди, че улавя част от стената, но учените доказаха, че това далеч не е категорично доказателство.

Истината е, че са необходими изключително мощни камери с огромно оптично увеличение и филтри, за да се заснеме кадър, на който Великата китайска стена да се различава ясно. Дори от борда на МКС, която е разположена в много по-ниска и близка орбита до Земята, отколкото е Луната, човешкото око просто не е способно да забележи стената без помощни средства. Причината е, че материалите, от които е изградена, цветово се сливат напълно с околния планински релеф, а самата конструкция е твърде тясна — широка е само няколко метра, което я прави невидима от такова разстояние.

Астероидният пояс е опасна полоса с препятствия

Един от най-интересните и уникални елементи на нашата Слънчева система е астероидният пояс — огромно поле от милиарди масивни космически скали, които се намират в постоянна орбита около Слънцето. Когато средностатистическият човек си представи астероидно поле, в съзнанието му веднага изниква емблематичната сцена с космическо преследване от филма „Междузвездни войни: Империята отвръща на удара“. В този епизод корабът „Хилядолетният сокол“ трябва да прави опасни маневри на зиг-заг между гъсто разположени и постоянно сблъскващи се астероиди, докато преследващите го имперски изтребители се удрят в скалите и експлодират зрелищно.

За съжаление на любителите на фантастиката, реалността в космоса изобщо не съответства на холивудското зрелище. В истинската вселена астероидите са разположени на огромни разстояния един от друг. Когато разглеждаме известните на науката астероиди с по-сериозен размер от поне 1 километър, между всеки два от тях има разстояние от стотици хиляди километри напълно празно пространство. Истината е, че ако трябва да преведете космически кораб през зоната между Марс и Юпитер (където се намира основният астероиден пояс), ще трябва да имате невероятен, феноменален лош късмет, за да се сблъскате с каквато и да е скала.

Вземете за пример прочутата космическа сонда на НАСА „Пионер 10“ (Pioneer 10). Тя бе изстреляна в космоса в миналото и изпрати своя последен официален сигнал до Земята през 2003 г. Този космически апарат не разполагаше с никаква защитна броня, никакви отбранителни оръжия и никакви мощни двигатели за извършване на резки маневри и коригиране на курса по време на полет. Въпреки това сондата премина право през сърцето на астероидния пояс без абсолютно никакви инциденти или дори опасни доближавания. Просто казано, астероидният пояс изобщо не е толкова опасен, колкото ни уверява попкултурата, а потенциалният сблъсък с астероид е една от най-нищожните опасности при реалните космически пътувания.

Що се отнася до „Междузвездни войни“ обаче, научната фантастика все пак се оказа полезна в нашия свят — НАСА реално използва високотехнологични концепции, вдъхновени от йонните двигатели на имперските изтребители (TIE Fighters), за задвижване на истински съвременни сонди за изследване на дълбокия космос.

Човек умира моментално при излагане на открития космос

Подобно на мита за гъстите астероидни полета, Холивуд упорито ни кара да вярваме, че ако човек остане без защитен скафандър в открития космос дори за миг, го очаква моментална, зрелищна и неизбежна смърт. Научнофантастичният филм „Мисия до Марс“ е идеален пример за това погрешно схващане — там герой, изигран от Тим Робинс, умишлено сваля шлема си в космическото пространство и моментално замръзва в твърд лед поради суровия студ на космическия вакуум. В друга популярна поредица — „Пазители на Галактиката“, главният герой Питър Куил се оказва на косъм от смъртта и започва да се деформира след само броени секунди излагане на безвъздушното пространство.

в реалността нито един от тези филмови сценарии не отразява вярно физическите процеси, а НАСА вече е доказала това с реални инциденти. В космическия вакуум просто няма достатъчно атоми на квадратен сантиметър, които да пренесат телесната топлина на човека към необятната празнота чрез конвекция или топлопроводимост. Казано на прост език, вие бихте запазили собствената си телесна топлина много по-дълго време в открития космос, отколкото ако паднете върху айсберг в Северния ледовит океан. Във вакуума охлаждането става изключително бавно и постепенно, единствено чрез процеса на топлинно излъчване (радиация).

Това, разбира се, не означава, че в космоса е безопасно. Пълната липса на кислород и изключително ниското външно налягане са пагубни за човешкия организъм при по-дълъг престой. През 1966 г. техникът на НАСА Джим ЛеБланк тества прототип на нов космически скафандър в специална голяма вакуумна камера на Земята, когато поради техническа неизправност възниква внезапна декомпресия. На спасителния екип са му необходими точно 87 секунди, за да възстанови налягането в камерата до нормални нива.

ЛеБланк губи съзнание след около 15 секунди — времето, за което останалата без кислород кръв достига от белите дробове до мозъка. Въпреки това, след успешното приключване на инцидента, техникът не получава никакви трайни или сериозни увреждания, освен лека болка в ухото поради пукане на тъпанчето. Макар че резките промени в налягането крият огромни рискове, те не причиняват онази мигновена експлозия или замръзване на тялото, в които ни кара да вярваме киното.

В космоса няма вода

Тъй като космосът по своята същност се определя като вакуум, масово се приема, че той е абсолютно празен. Абсолютният вакуум обаче е теоретично понятие, което предполага пълна липса на каквито и да е атоми, докато в реалния космос, макар и в минимални концентрации, атоми винаги присъстват. Там постоянно има химични елементи, които очакват да бъдат открити от учените. Но дали сред тях може да има вода? Повечето хора биха отговорили отрицателно.

Противно на това логично на пръв поглед мислене, в космоса всъщност има колосални, невъобразими количества вода. И тук учените нямат предвид само ледените ядра на кометите, известните замръзнали пръстени на планетата Сатурн или доказаните подземни океани под дебелата ледена кора на луни като Европа и Енцелад.

През 2011 г. астрономи от НАСА направиха зашеметяващо откритие — те откриха изключително мощен квазар (активно ядро на млада галактика, захранвано от супермасивна черна дупка), който е изцяло заобиколен от космически облак от чиста водна пара. Колко огромен е този облак? Количеството вода в него е толкова колосално, че е напълно достатъчно да напълни всички земни океани взети заедно цели 140 трилиона пъти.

Защо точно тази вода се е концентрирала около черната дупка, за науката все още остава неразгадана мистерия. Тайните около тези космически обекти са неизброими, като някои съвременни учени дори изказват теории, че цялата ни позната Вселена може да е затворена вътре в една огромна черна дупка.

Разбира се, въпросната водна пара в космоса не представлява течна вода, каквато пием на Земята, но на молекулярно ниво това си остава абсолютно същата химична структура от два водородни и един кислороден атом — H2O. Можем да я оприличим на модерна „деконструирана салата“, която се предлага в скъпите ресторанти, но разгледана в молекулярен мащаб.

Важно е обаче да се отбележи, че този воден квазар се намира на огромното разстояние от 12 милиарда светлинни години от Земята. Поради тази причина е напълно невъзможно в обозримо бъдеще да изпратим астронавти на мисия, които да съберат тази вода и да я пренесат, за да увеличат водните запаси на нашата родна планета. Въпреки това, откритието доказва, че водата е един от най-разпространените елементи във Вселената, което дава огромна надежда за бъдещето на космическите изследвания.